Ако ме питате кое е любимото ми в сайта „Аз чета“, без да се замисля ще отговоря – интервютата. Възможността да общувам с човек, който има какво да каже на света, а преди това го е направил през творчеството си. Днешното интервю е още по-специално за мен, защото е с член на екипа на сайта. Тя прие с радост поканата ми, но и с немалка доза притеснение дали на този материал няма да се гледа като на шуробаджанащина по книжна линия. Разговорът се получи толкова дълбоко личен, с любопитни и изненадващи моменти дори за мен, че всяко съмнение е излишно. Петрана Петрова има какво да каже и го прави по прекрасен начин.
Наскоро излезе първата ѝ стихосбирка – „Ничия жена“ – проект, за който тя бленува и който подготвя от години. Междувременно из дебрите на „Аз чета“ са се появили десетки материали, свързани със страстта ѝ – поезията. Каня ви в света на Пепи – много чувствен, дори драматичен, елегантен, но и устойчив, свят, в който Любовта е глагол. Приятно четене!
Колко време се подготвя “Ничия жена”? Имаш ли спомен кога се роди идеята за книга или първото стихотворение в нея?
Ако ме питаш за подготовката на книжното тяло – шест месеца. Цялостната идея отлежава пет години. Всъщност книгата така започва – с “Кратка история на “Ничия жена”. Откакто концепцията е в главата ми, винаги съм си я представяла, че ще има това въвеждане, този разказ – как редакторът ми Иван Христов, мой дългогодишен приятел, на биричка в “Ателието” ме попита “Кога ще направиш твоята стихосбирка?” и аз подскочих от изненада. Разказвам и за времето на отлагането, за събирането на решимост, за отказа, за колебанията, за срещите по пътя. Любим момент ми остава как една приятелка на х. Мальовица седна да направи корекции по този предговор и чете, чете и казва: “Много се забавлявам с теб – аха, аха, върнала си си увереността и хоп “И пак зарязах всичко”.
Изливането в поезия при мен никога не е било целенасочено – да направя книга. Есента на 2019-а реших, че е време да затворя цял етап от живота си – годината беше белязани от три значими смърти и започнах да принтирам и сортирам какво съм написала. Опит да изтривам, да махам от себе си, да се освободя от драматизма, на който съм склонна. Поради особености на паметта ми всичко, което създавам, маркирам с дати. Така се оказа, че става дума за 10 години. Първото стихотворение е от 2009 г., последното включено – от 2019 г. Да, като започнах да оформям главите, нещата сами се подредиха. Има една скрита заигравка в първата част “Жертва на въображението” – стихотворенията вървят в обратна хронология. Спускане към началото. В началото оформих три глави. Но редакторът ми махна третата, защото тя нищо не допринасяше съдържателно. Абсолютно се съгласих с него.
Заглавието търпи различни интерпретации. Има ли една вярна или оставяш читателите да изберат сами своя прочит? Моята първа асоциация, която не ме напусна и след последното прочетено стихотворение, е за жената-мечтател, която принадлежи на Любовта, а от там и на свободата.
“Ничия жена” е концептуална книга. Няма случайности в нея. Затова и работата по цялостната подготовка отне толкова време. Пак там, в “Кратка история”, давам две насоки за разбиране на заглавието: едната е както аз се чувствам (надявам се вече не): “Пътуване из фината чувствителност на една жена”, вярваща в любовта – не властта, не налагането, не превръщането в жертва, а точно ЛЮБОВТА като глагол и приемане на другия с предимствата и недостатъците му, с химията и ежедневието. И втора зададена интерпретация е в посока “жена, която със свои усилия постига всичко, без до себе си да има мъж“. Разбира се, постепенно читателите ми връщат свои интерпретации и хващат асоциацията с “Ничия земя”, сатирична история за двама войници от противникови лагери от времето на войната в Босна. Обаче нямам спомен кога се зароди това заглавие. Имам чувството, че винаги така си е било. (смее се)
Отделно, разбира се, заглавието е “смело и провокативно”. Наскоро един случаен мъж се загледа в книгата и каза: “Оригинално заглавие. А мъжете все си мислят, че жената е тяхна”. И позволява и доста пошли разчитания, каквито никога не съм имала предвид. Но тази книга вече не е моя, това не съм аз и има свободата да пътува, да се осмисля или не, да ражда, да убива, да създава конфликти. Най-важното за мен е да е четена и дори едно стихотворение от нея да докосне дадения читател, значи ролята ми е изпълнена.
Връзката ти с поезията е много силна. Тя по-скоро предполагаше, че рано или късно ще напишеш сама стихосбирка или обратното – беше пречка, защото се страхуваше да не напишеш нещо по-малко добро от любимите ти писатели?
Ех, Дид, бодеш ме по слабите места! По оная скрита моя природа, която сега извадих толкова ярко наяве, че едни ме нападнаха, едни ме заобичаха. И май безразлични няма. Не е ли това същинската роля на всяко изкуство? Да, връзката ми с поезията е първична – тя е светоглед. За мен ежедневието е скучно, не бих могла да бъда в него, да го понасям, ако я няма поезията, писането, думите, които запечатват. Поезията е претворяване на прагматиката на реалността – съм си написала някъде към 2015 г. Обожавам да превръщам в разказ всяка случка, точно както изследователи като Джон Найлс или Владимир Проп, определят човека като “разказващия човек” – homo narrans. И ако в очите на другите, които ме познават, да е изглеждало въпрос на време да призная, че пиша поезия, за мен това никога не е било очевидно. Личността ми извървя дълъг път и “Ничия жена” я има, само защото крайната цел е танцово представление. Преди всичко съм си представяла него, не толкова книгата. Но си знаех, че моята книга ще изглежда само както аз я искам – независима, свободна, различна и в никакъв случай арт. Концептуална.
Да, от друга страна толкова много хора пишат и издават! От 2014 година следя поезията, пиша за поезия тук, в “Аз чета”, присъствала съм на множество представяния. Достигането на поезията до читатели извън познатия литературен кръг стана моя мисия. Да, имах визия как да се случва, защото немалко хора под поезия си представят стиховете на Ботев, Вазов, Вапцаров. А съвременната поезия има друг облик. Стремях се да изградя вкус, критерии, да има допир до настоящите ни поети. Всъщност така се роди формата “Читатели четат поезия” – ателие, което продължи съществуването си година и половина, 15 издания – всеки месец по 1 среща с по двама поети. От това ателие тръгнаха няколко нови автори със свои книги. Две издания има форматът ни “Седмица на поезията” тук в сайта. Докато отговарям на въпросите, се разрових из “Аз чета”. Лелеее, какви интервюта, видеа, представяния, новини, отзиви, ревюта на книги!
Но не, не ме питай защо спрях. Трудоемко е, иска посвещение. А в последните години се щадя.
Та, да, добре си ме усетила. Имало е моменти, в които да ме нарекат “поет” ми беше обидно, защото се чувствах малка спрямо любимите си такива, като Владислав Христов, Иван Ланджев, Аксиния Михайлова, Галина Николова, Владимир Левчев, Иван Христов, Марин Бодаков, Ирен Петрова, Теодора Тотева и други, други. Много са. Да не говорим за класици като Пабло Неруда или Ева Липска от световната сцена.
А каква е връзката между страстта ти към катеренето и писането? Мисля си, че не може едното да не дава отражение на другото, но не съм сигурна каква е взаимовръзката.
И аз не съм сигурна каква е (смее се). По-лесно би ми било да кажа каква е връзката между танците и катеренето. В началото на ентусиазма ми по катерене незнайно как се сдобих с прозвището “Петрана поезията”. Как ли се бях издала? Спомням си кой ме наричаше така, но не и как се стигна до това. Ето, тук паметта ми изневерява. Вероятно през връзката с природата, с емоциите, с отдадеността. Вероятно е и във връзка с хората, с които съм общувала. Вероятно в “Ничия жена” има трохи по тази пътека.
Какво премълчава книгата ти?
Истината за инициалите. Пълните истории. И няма нужда от тях. Нещо е въобразено, нещо е преживяно, нещо е вдъхновено. Забавлявам се как, отново мъже-читатели, ги възприемат – непременно като случили се. Не, не са. Повечето са плод на въображението ми. Тук само ще цитирам един любим стих на Галина Николова: „С една шепа букви всичко може да се напише, всичко може да се премълчи. И нищо няма да е съвсем каквото е било…”
Следя отзивите за “Ничия жена” на Facebook страницата на книгата. Имаше ли изненадващи за теб отзиви? Какво се промени за теб след като почна да получаваш обратна връзка за написаното от теб?
Всяка сряда от 26 юли 2023 г. досега публикувам стих-снимка или разказ, свързан с книгата (като тя още не съществуваше. Излезе в средата на януари, 2024 г.). Стартирах проекта първо на личния си профил в опит да се държа силна, докато се подпирах на патерици след неприятна контузия на скали и като мотив да не се предавам, докато всяка стъпка беше болка. Само дни преди това най-сетне се реших и с Начо Каменов направихме първата част на фотосесията. Тогава дори не допускахме колко във времето ще се отложи втората част. А редактираният ръкопис беше готов отдавна, благодарение на Иван Христов.
Фотограф: Владимир Калудиев
Първите отзиви бяха под тези постове. Умирах от страх какви ще са коментарите. Готвих се да приема пълна гама от реакции, дори да остана невидима за литературните среди. В тях определено и не съм се целила. Както по-горе споделих, за мен е важно да достигам до нови хора, да бъдат провокирани да четат, да преживяват поетичното. Докато правихме с Графичния предпечатната подготовка и трябваше сама да науча стъпките и да ги изтанцувам, реших старата фейсбук страница на “Читатели четат поезия”, която пък бях преобразувала на “Поезия и розе” за дипломната ми работа по дигитален маркетинг, да прекръстя за трети път и да си остане за книгата. “Ничия жена” наследи скритите истории едва през ноември, 2023 г.
Формалните трансформации се отразиха на моето отношение към книгата. Бавно започнах да я отчуждавам, да гледам на нея като на рожба, която е пораснала и има свой живот. Този процес се засилва с всеки получен отзив, като много от тях съм споделила на страничката. Поезията ми докосна хора, които я четоха само заради мен. Отиде при непознати и те се разкриха по нов начин за техни колеги. Над 25% от статистиката на страницата показва, че ме следят и имам и обратни връзки от мъже-читатели. Макар че първосигнално всеки би казал: “заради снимките”. Да, но не само. Още корицата и заглавието предизвикват любопитство. Мои далечни приятелки изненадващо споделиха и подкрепа за смелостта да изразя това, което тях ги притеснява, и тъга, която усещат в поезията. Открих жени, които са като мен: самотни, но достойни в самотата си, съзнателно избиращи дързостта да вървят по пътя си, следвайки сърцето, а не обществените норми. Докато не случат в любовта. Тежък избор, съпроводен от заблуди, разочарования и работа върху себе си.
Знаеш ли, Дид, дори онези жени, които ми казаха, че не харесват моята поезия, но ме подкрепят и ги докосвам с дързостта си, ми връщат увереността, че не съм бутикова жена и че съществувам. Ценностите, скелетът на моя живот – да отстоявам непопулярни избори, съзнателно да комбинирам и интуиция, и разум, да не стоя в клишета и стереотипи, да вярвам, че любовта като постоянно действие между партньорите е възможна, да решавам по съвест дори когато избирам работна среда, да се смея, а не да правя интриги и сея омраза, да не мисля, че всички са ми виновни, са предизвиквали хората да ми казват, че не съществувам. Когато мисля трезво, когато казвам, че знам какво искам и какво не искам, когато давам без да очаквам нищо обратно – да, аз не съществувам. В един ден дори два пъти различни хора ми го казваха. Вероятно и заради пределната ми емпатичност.
В момента се чувствам по-успокоена, на верния път съм и мога да продължа с нещо ново.
Фотограф: Владимир Калудиев
Отвори ли се апетитът ти за още писане? Ако планираш следваща книга и в нея ли любовта и чувствеността ще заемат централно място?
Апетитът определено се отвори, това вече не го очаквах. Пише ми се много, но то е така от година насам. Най-ценното е, че темите се променят, излизам извън себе си и се вглеждам често в живота наоколо, в хората и техните преживявания. Но тъгата и мракът са си винаги там. Не знам защо. Както и смъртта. Или знам, но друг път ще ти разказвам.
От няколко страни ме подтикват по-скоро да напусна полето на поезията. Не знам. Нека просто го живеем този живот в опиянения и осъзнато, насищайки го със собствен смисъл.
Какво обичаш да четеш? И какво би искала да присъства повече в книжния бранш у нас?
Обичам да чета. Често това ми е достатъчно. Да нося винаги с мен книга, списание и тефтер за писане. Лятото се завръщах към Тери Пратчет, Агата Кристи, Виргиния Захариева, Иванка Могилска, Дубравка Угрешич, Борис Христов. Обожавам поредицата за Гамаш на канадската авторка Луиз Пени, заради психологията и поезията в изграждането на образите и сюжета. Да, разтоварване и натоварване през неказаното. Бягам от завладялата ни литература за осмисляне на насилието, реалността, войните. Избирам крайно внимателно с какво ще ангажирам въображението си, независимо кое колко е популярно или не.
Чета планинарска литература и също я следя. В момента препрочитам “Седемте навика на високоефективните хора” на Стивън Кови – дълбая в бизнес литературата. Нищо, че вече не правя ревюта. Искам, но писането ме изтощава, всеки текст е докрай премислен, отделям по-много време и все се шегувам, че ако се издържам с писане, ще умра от глад. Чета непрестанно детска литература заедно с племенника и обичам да му откривам нови заглавия. Онази вечер той разнасяше “Рибка” от Катя Антонова за пореден път.
На втория въпрос – нищо. Залети сме от книги, неспирно бълване и всяко е топ, води класациите и непременно да се прочете. Количеството ме отчайва. Във всичко, което правя, работя, дишам, съм избирала качеството. Надявам се това дообяснява и колебанията по “Ничия жена” и признанието, че творя без да съм поет. Повече ми се иска да се превежда българска литература и разпространява навън. Според мен следващите години това трябва да е с предимство в книжния бранш – достъп до чужди пазари и читатели. Осъзнато отваряне. С наградата “Букър” за Георги Господинов и преводача Анджела Родел посоката е зададена.
Споделям и още нещо, което си мисля. Проблемът с правилните стратегии за достигане до читатели и истинско открояване на ценните книги. Ето, ние в “Аз чета” не спираме да го правим вече над 17 години. Ту по-силно, избухващо, ту по-слабо. И сякаш никога не е достатъчно, особено за малките населени места. Срещите с живи автори трябва да са приоритет – но на кого? На въвлечените с книгите и образованието, не визирам само институциите.
Фотографиите в книгата са дръзки, нежни и много автентични, сякаш имаш опит в позирането пред камера. Разкажи ми за процеса по създаването на фотосесията. Как запозна фотографа с идеята на фотосесията, даде ли му да прочете книгата предварително?
Въпрос, достоен на собствено отделен разказ. В съкратен вариант разказвам в онзи предговор “Кратка история”, за който вече споменах, как се стигна до Начо Каменов – Кубето – за мен най-добрия ни актов фотограф. Две години след като се открихме във Фейсбук, той ме убеждаваше и аз се подготвях психически. Даже бях разписала стори лайн с ключови думи и към кои стихотворения ще има фотографии. Исках да не са илюстративни, а допълващи, да разказват своя история. Бях му изпращала редактирания ръкопис, но дали го беше чел предварително – така и не попитах. В деня, в който най-сетне отидох, седнахме, разгледахме бележките ми, обсъдихме степента на голо тяло, той ми показа различни фотографии, които е правил във времето и са близо до моята концепция, разказа ми за реквизита, който разполага и започнахме.
Процесът се случи естествено. Начо предразполага към това. Без напрежение от никакъв характер. Аз съм трудна за снимане – въртя се, лигавя се, не всеки обектив ме обича. Но като водеща на публични и корпоративни събития, като човек, който е влизал в какви ли не роли покрай събитията и за деца (от принцеса през котарак до престъпник, който пуска пиратки и цветни димки), съм натрупала известен опит. Той бързо ме усети. Седи на едно столче, след като е нагласил осветлението, и ме чака на своеобразната сцена да се наглезотя. Срещу мен има огледало, което показва дали съм в центъра, каква е позата и прочие. И той снима. Една от любимите ми снимки си остава тази с образа ми в огледалото. Всъщност това, което фотоокото на Начо извади от мен, е загадка – как го направи?! Понякога не мога да се разпозная. Имаме си една смешка с него след като му изпратих стори лайн. След като го прочете, ми писа: “Всичко имам, само ти се оправи с медузите”. Отсреща му отговарям: “Няма проблем, нося ги”. Абсолютно занесох 8 медузи – двойно въже, което се плъзга по гърба ми с възел осмица. Да, определено връзката с катеренето е изящно поставена в тази поезия.
Лекота е думата, която описва работата ми с Начо. Мислехме като едно същество – до такава степен има сходство и усещане между нас. Може би защото душата му е хипарска като моята. Знаеш ли, на живо за първи път го видях на самите снимки :)
Това, което не се вижда, е, че фотосесията е изтощително действие. Облечи, съблечи, смени декори, свали ролката, вдигни я, закачи тези 150 шала, смени крака, виж тук как си, не, нямаме го кадъра, хайде пак. Времево продължи около 3 часа и умората започна да се изписва по лицето ми. Това наложи да прекъснем и да наумим втора част. Никой от нас тогава не предполагаше, че 3 дни по-късно аз ще посрещна кофти скалата по време на катерене и че тази втора част ще се отложи с месеци.
В книгата се вижда разликата между снимките. Или поне аз си я виждам. Докато в първата част на фотосесията отидох след почти 10 дни море, много трениране, в доста добра форма и доволна от външния си вид, с огромна увереност и умение да се забавлявам, то на втората част се чувствах унила, вдълбана навътре, скрита. Ще оставя на читателя да открие кои са 3-те кадъра от втората фотосесия.
По-важното е, че фотографиите създават отделен визуален разказ за жената, метафори, които подлежат на извън контекстуална интерпретация. Ще завърша отговора на този въпрос с думите на Веселка Гогова, историк, преподавател, изкушена от изкуството, читател: “Перфектно взаимодействие между автор и фотограф“ и още: “Навсякъде обаче виждам стремеж към съвършенство – съвършената любов, търсенето ѝ и вярата, че няма такава, че е плод на съзнанието. Фотографът е вадил от вас това тихо и със светлина и го е превърнал в изкуство.“ „Постигнали сте съчетание между театралното и житейското по категоричен начин”.
Представи си своето аз преди 10 години. Даваш “му” книгата – каква е реакцията? А 10 години след днешния ден?
Юбилеите в живота ми. Не стихват. Есента ще станат 10 години, откакто катеря, уча се, плащам видове курсове, за да се развивам в този технически и сложен спорт ли, изкуство ли. Създавам приятелства, отскоро пиша статии за различни катерачни събития, може би единствената общност, от която се вълнувам – как се развива и какво става в нея и избухвам, ядосвам се, любувам се.
Преди 10 години тази книга не съществуваше. Имаше само моя наивитет. Допускам, че пораснах. Гледам си снимки от периода и виждам едно ентусиазирано бебе, което вярва, че ако си смел в алпинизма, си смел и в живота. Илюзия, с която успях да се разделя. Това, в което не спрях да вярвам, е, че мога, че от мен става нещо. Изкачих жадувани върхове (буквално, като Триглав, Словения; Гросглокнер, Австрия; Монблан даже – имам четене на поезия от под върха: откъс от “Сърце на сърцата” на Славейков; на Митикас, Гърция, бях избрала откъс от “Море на живите” от Александър Секулов – освен шпагатите, имах свой ритуал да чета поезия на високото), прекрасни катерачни трипове и гледане на света от 250 м по вертикала. В професионален план в този период попаднах на най-добрата агенция за събития, екип от професионалисти и блестяща собственичка, която ме доизгради като професионалист чрез доверие и насърчение. Посоката, в която продължавам да се обграждам с хора – доверие, стъпване върху ценности, деликатност и гъвкавост. Да се адаптирам бързо към случващото си и да намирам решение на всеки казус, да управлявам хора, ресурси, идеи; да съм отговорна и дисциплинирана.
10 години след днешния ден – давам книгата на моята дъщеря и говорим върху това, какво си струва да остане във вечността. Какво наистина е непреходно и автентично. “Ничия жена” е моят бегъл синтез в тази посока – без поза, без фалш, както каза приятел – поет – без прегради между теб, света и другите. А това е стряскащо. Но истинско. Защото това съм аз във всяко нещо, което правя.
Какво пропуснах да те попитам, а ти искаш да му отговориш? :)
Научи ли се да обичаш и да правиш разлика с влюбване? Да разпознаваш собствените си илюзии? Спря ли да вярваш? Как се намираш, когато се изгубиш? И този, последният въпрос, не е метафоричен, а абсолютно практичен. Защото никой не ме попита как се издържаш, когато си с патерици, затворен у дома, и две от професиите ти са свързани със здраве и добра физическа подготовка (водеща на събития и преподавател по катерене за деца). И да, онзи въпрос, който наш поет беше поставил: “Да, оцеляхме, но никой не пита какво от нас оцеля?” (цитирам по памет). Може би най-важният личен въпрос.
Можете да последвате Facebook страницата на „Ничия жена“ тук.
