„Скъпа г-жо Шуберт,
добре, че я има поезията
страна, която е навсякъде“
Ева Липска
Докато подготвяхме, разработвахме, оформяхме и споделяхме материалите за тематичната ни Седмица на поезията, всяка от нас премисли опита си с четене на поезия. Решихме да въведем и вас в първите ни срещи с това изкуство и последвалите ни открития на любими творби и поети. Последвайте ни!
Ася Ангелова
Поезията винаги е била част от живота ми, по един или друг начин. Майка ми съхраняваше цели тетрадки, останали от нейните ученически години, изписани с творби на Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов и още, и още. Като малка ги четях и, честно казано, повечето не ги разбирах. Имаше такива, от които до ден днешен си спомням части (което само по себе си е странно, защото нямам дарбата да помня нищо). Например „За две ръце…“ на Евтимов. Да не споменавам колко христоматии пазехме вкъщи.
В училище вече се запознах по-подробно с българските поети. И то не единствено покрай ученето, а и покрай любопитството ми. Тогава установих не само какво не ми допада, но и какво страшно много ми харесва. В онзи период като имена се откроиха Атанас Далчев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски (ето на, припокриване и с вкуса на майка ми) и Пейо Яворов. Стиховете им така ми въздействаха, че сядах у дома, за да намеря други от същите автори. По този начин всъщност беше запален интересът ми към поезията.
Последваха години, през които не четях поезия. Не знам какво ме подтикна отново да подхвана стихосбирка преди година и половина-две, но определено е било върховен момент. Впоследствие се запознах със съвременни български автори, които страшно много харесах. Сред тях са Йорданка Белева с „Пропуснатият момент“, Емануил А. Видински с „Par avion“, Катерина Стойкова с крайно въздействащата „Втора кожа“, Яна Букова със „Записки на жената призрак“ и Елин Рахнев със „Зелда“. Открих също така Хулио Кортасар и неговата „Поезия“, както и Чарлз Буковски с безцеремонната му Love is a Dog From Hell („Любовта е куче от ада“). Харесвам и мрачната поезия на Едгар Алън По.
Бих обобщила, че всички изброени по-горе творби са доста различни една от друга – не само по стил, а и по форма. Обичам по-кратките стихове, за които са използвани минимален брой думи, но въздействат като за хиляда такива.
Милена Трендафилова
Поезията за мен започна първо с писането на стихотворения, а чак години след това и с четенето на чужди стихове. Връщайки се назад и препрочитайки старите си писания, осъзнавам, че тогава очевидно ми е било по-лесно да изразявам мислите си така, но помня и самото чувство да създаваш рими. Намирах някаква прекрасна мелодия в думите, които се римуват и обичах онзи миг, в който намираш най-подходящата дума, за да завършиш своя стих. Тези години отминаха, а последните стихове, които написах, бяха кратки. Явно ми липсва достатъчно вдъхновение. За сметка на това обаче намерих такова и преоткрих удоволствието от четенето на поезия.
Последната стихосбирка, която прочетох и безкрайно ме впечатли, бе подарък от най-добрата ми приятелка. „Не съм ви ближна“ от Мария Лалева все още е на нощното ми шкафче и всяка вечер се връщам да си препрочета някой стих, толкова до болка познато ми звучат думите ѝ и толкова красота намирам в тях. Друга моя любима съвременна поетеса, към която мога да се връщам пак и пак, е Мария Донева, чиито стихове за мен са като бълбукащо пролетно поточе в слънчев ден – винаги ме карат да се почувствам добре и да се разчувствам. От българските класически поети много харесвам Валери Петров и Борис Христов, защото и двамата ме карат да се чувствам точно, както пише Христов:
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
От чуждестранните автори помня колко дълго търсих старото издание „Кого живея?“ на Костас Монтис от „Стигмати“ в превод на Яна Букова, а след като най-накрая от издателство за поезия „ДА“ направиха допечатка накупих няколко бройки в аванс, да имам да раздавам за подарък. Монтис ми стана близък, защото е кратък, директен и те удря право в сърцето, ей така, без свян и милост. Наскоро четох и Жак Превер, чието стихотворение Paris at night в превод на Веселин Ханчев се запечата за цял живот в душата ми.
Ще продължавам да чета поезия, когато съм в подходящото настроение за това, защото тя ми дава едно по-различно светоусещане и ме прави някак по-спокойна и по-смирена, а и има още толкова много поети, които искам да преоткрия. Пък току виж скоро музата се върне и при мен и напиша някой нов по-дълъг стих…
Петрана Петрова
Поезията е част от моята същност – осъзнавам го с всяка книга, инициатива и говорене за нея. Запитах се как се е случило това, кога? Едва ли с Вазов и Ботев, макар и до днес да ги препрочитам по празниците, за да поддържам духа на отминалото. Спомням си книгата със събрани есета и стихове на Петя Дубарова. Тя дойде в подходящата възраст и се заговорихме. Чувствах се като нея – неразбрана, изгубена в нереални представи, самотна. Нямаше с кого да говоря за световете, от които се вълнувах. Възрастта ми е била крехка, някъде между 12 и 13 години. Страстта към съществото „поезия“ беше запалена. Последваха нови етапи, с големи прекъсвания. Важното е, че колкото ѝ пъти да съм се дистанцирала, пренасищала, отегчавала и като резултат спирала да чета поезия, след това съм се завръщала.
Вторият етап на влюбване беше някъде към 17-годишна, когато със съученичките ми започнахме да откриваме поети като Атанас Далчев и Христо Фотев и да представяме доклади за тях. Мога да продължа да разказвам специфичната си любов през етапи от живота ми, за срещите ми с „От другата страна“ на Галина Николова, с Вергиния Захариева, с Вислава Шимборска, с Константин Павлов…
След множество ревюта за стихосбирки на съвременни наши поети от 2013 година насам в „Аз чета“, след 15 издания на ателието „Читатели четат поезия“ и целенасочено следене на случващото се в поезията, отново се дистанцирах. Завръщането стана през двуезичното издание „Поезия“ от Пабло Неруда. И продължава с Аксиния Михайлова, Теодора Тотева, Иван Ланджев, Иван Димитров, Яна Пункина, Владислав Христов, Иван Христов, Оля Стоянова, Крум Филипов, Филица Софиану-Мълен, Борис Христов… Дълга поредица. Преобладават българските автори, всеки издаден чужд поет преживявам като откритие: Ферида Дуракович, Ларш Собю Криснтенсен, Ева Липска.
Поезията е откритие и откровение. Важното е да се сближиш с нея и да я почувстваш.
Цветомила Димитрова
Подобно на Ася, и аз открих поезията през родителите ми, техните ученически тетрадки и библиотеки. Баща ми и сега често цитира Никола Вапцаров („попаднал в затвора и станал човек“, „борбата е безмилостно жестока“), Христо Смирненски (така се казва и селцето, в което израснах), дори и Пеньо Пенев („с ватенка топла за зимния ден“). В един стар учебник попаднах на „Добрият ученик“ от Веселин Ханчев и досега си спомням последните строфи. След това прочетох „Моторни песни“ и макар да не разбирах всичко, стихосбирката почти веднага ми стана любима. Не знам дали така подхранвах вътрешния си бунтовник, дали възпитавах любов към поезията или угаждах на безкрайното си любопитство, но е факт, че тези стихове ме караха да мисля и да искам да разбера повече за духа на времето, в което са писани, за тайните на авторите им.
Яворов, Лилиев, Вазов, Ботев, Славейков, Гео Милев попивах с лекота в училище, можех да ги цитирам с необходимия патос и да правя дълги анализи като за шестица, но не ги разбирах наистина. Има един особен начина, по който само поезията може да се усети и „разбере“ с всяка пора, с цялото ти същество. Едва в последните години започнах да „попивам“ по този начин думите на Лилиев и поезията на символистите. В стиховете на Дебелянов например се влюбих след едно посещение на неговата къща-музей в Копривщица. Творбите му звучаха из стаите и коридорите, през които някога е преминавал и той, и постепенно придобиваха истински смисъл, докато гледах към градината със скулптурата на майка му, приседнала на прага…
The Road Not Taken („Пътят, по който не поех“) от Робърт Фрост, някои стихове на Т. С. Елиът, сонетите на Шекспир в превод на Валери Петров, Радостина А. Ангелова с нейните прекрасни хайку творби също се нареждат сред любимите ми. Миналата година ме впечатлиха стиховете на две дами – Мирела Иванова и Елица Виденова. А преди Константин Трендафилов да се превърне в Онзи-когото-предпочитам-да-не-назовавам, издаде стихосбирката „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“ (изд. „Жанет 45“), която също намери място в сърцето ми.
Не знам кое ще е следващото съкровище в рими, което ще ме омагьоса, но оставам отворена и обещавам да разкажа. Защото освен да се чете и изживява, поезията трябва и да се споделя.
Можете да намерите любимите си поетични книги в Ozone.bg.
