Питая особена обич към краткта форма в литературата. Открих я в по-зрелите си читателски години, а преди това подсъзнателно я подценявах и съответно избягвах. И колко само съм пропускала… Трябва да си истински майстор, за да бъдеш достатъчно въздействащ, побирайки се на няколко страници. Именно на такъв майстор попадам в началото на годината – израелския писател Етгар Керет. „Авария на края на галактиката” (изд. “Жанет 45”, преводач: Жозеф Бенатов) е забавна по невероятно интелигентен начин, тъжна и остроумна книга, в която няма и една излишна страница.
22 + 1 са разказите в най-новото попълнение към поредицата „Кратки разкази завинаги“ на „Жанет 45“, стартирала преди десетилетие с друга книга на Керет. Двайсет и третият пък е разхвърлян на части измежду останалите разкази под формата на имейл кореспонденция между двама души.
(снимка: „Жанет 45“)
Всеки от текстовете е динамичен и е трудно да си дадеш почивка, преди да продължиш напред. Аз си налагах съзнателно да го правя, защото под всяка весела история има дълбока печал, а темите, които уж са лековато засегнати, всъщност се забиват като пирон в съзнанието ти и дълбаят. Бих откроила самотата като една от най-силните теми в книгата. Самотата след изоставяне, тази, която те притиска след загуба, и онази, за която само ти знаеш, че те яде отвътре, но често не смееш да си признаеш.
Безпредметно е да ви разказвам по малко за всички разкази. Аз не се припознах изобщо само в един и съжалявам, че беше към края, защото исках да си остана с онова чувство (със сигурност измамно), което ти внушава точно какво е мислил и усещал авторът, докато пише. Всъщност въпросното усещане е изцяло реакция на съпреживяване спрямо личния ти опит и светоусещане, но пък си е изкуство да предизвикаш нещо подобно с историята, която разказваш. Керет несъмнено е блестящ в умението да те привлече на своя страна и да те кара да си мислиш,че го познаваш отдавна.
Все пак ще спомена разказа, който успя да ме разчувства истински силно. „Недейте!“ няма да ви хареса, ако сте от хората, които не съумяват да запазят чувството си за хумор в тежки моменти. Това не е обвинение към тях, съвсем ясно осъзнавам, че механизмите ни за справяне с болката са различни. Аз обаче съм по-скоро от тези, на които хуморът помага – и във ведри, и в мрачни времена. Съответно оценявам високо как разказ, в който е събрано цялото отчаяние на света за един мъж, може да бъде изпълнен с хумор.
Главният герой върви по улицата с малкия си син, когато вижда непознат на прозореца на сграда, готов всеки момент да скочи. В няколко изречения, някак небрежно предадени, разбираме за драматично преживяване в живота на мъжа – причинил е катастрофа, возейки семейството си. Съпругата му умира, а големият му син губи окото си (за друго не се споменава), дълго време е в шок и не може да приеме случилото се с майка му.
“Декември е, действително рано се стъмва. Ако скочи – и той ще ми увисне на съвестта. Ирена, психоложката от поликлиниката, пак ще ме изгледа с онзи свой поглед, който значи “Добре, че след теб се прибирам”, и ще каже “Не сте виновен вие. Разберете го веднъж завинаги”. А аз ще кимна, понеже знам, че след две минути сесията ни приключва и тя трябва да вземе дъщеря си от детската, но какво от това, като и глухият от покрива ще ми се стовари на плещите, точно до Лиат и стъкленото око на Ноам. Трябва да го спася.”
Нашият достатъчно окаян главен герой се втурва да го спасява. На покрива на сградата със самоубиеца среща жена, която си мисли, че вместо спасител, героят е самоубиец. И споделя своята житейска драма. Така двама души се оказват достатъчно силни и емпатични, за да подадат ръка на непознат. Сякаш е задействан първичен инстинкт, заложен във всеки един от нас. Колкото и да ни е трудно и мрачно, там някъде има някой, на когото също му е безкрайно тежко, но иска да ни помогне. А навярно и ние можем да помогнем на някого, готов да се предаде на отчаянието. Може би няма да успеем, но си струва да опитаме.
„Авария на края на галактиката“ е сборник, който е пълен с хумор, самота и човечност. Препоръчвам го на всеки, който не се взема твърде насериозно, умее да се смее на гадостите, които животът понякога ни поднася, и въпреки това търси смисъла във всеки свой обикновен ден. Поздравления за екипа, работил по изданието! И последно – книга, която още от корицата (дело на Люба Халева) ви подсказва, че по страниците ще намерите Хитлер като сладко бебе, жертва на обстоятелствата… Ами не е за пропускане!
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q1 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
Откъс от книгата можете да прочетете тук.
Видео ревюто на Цветан Цветанов можете да гледате в YouTube канала на Booklover – тук.
Прочетете и ревютата на други книги на Етгар Керет при нас – за „Гривесто дете-коте“, „Седем добри години“ тук и тук, „Изведнъж на вратата се чука“ тук и тук, „Асамтой“ тук и тук, „Момичето на хладилника“ тук и тук и „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог“.
Прочетете още:
Етгар Керет: През последната година не съм прочел нито една книга
Етгар Керет представя „Седем добри години“ в София (видео)
Късометражният филм „Какво носим в джобовете си?“ по Етгар Керет с българска премиера
